Създаването на широка и всепроникваща агентурна мрежа е съществена и необходима част от тоталитарната система на пълен контрол. Вербовката на агенти от „вражеските среди“ става главно чрез принуда, особено през първите 15 – 20 години на комунистическия режим. По тази тема в края на 1946 г. началникът на отдел „Държавна сигурност“ (ДС) Димо Дичев казва: „Ние не сме се научили да използваме по-гъвкави начини за спечелване на сътрудници, освен този на откритата принуда [...]“. (Доклад за организацията и дейността на отдела. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 1, оп. 1, а.е. 219.)

Вербовката на „врагове“ става чрез „компрометиращ материал“. Целта е „да се постигне пълно разобличение [...], а наличните материали да придобият силата на такова решаващо въздействие, което би позволило на органите на ДС да поставят завербования в пълна зависимост от тях и да го заставят честно да изпълнява поставените му от ДС задачи“. (Строго поверителна заповед №С-308 на министъра на вътрешните работи от 8 декември 1953 г. относно работата с агентурата в органите на ДС и мерки за нейното подобряване. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 1, оп. 11, а.е. 16.). Тези средства на вербуване – принудата и изнудването – важат с особена сила за концлагерите и политическите затвори, в които перспективата за излизане на свобода е далечна и несигурна, а условията на произвол, непосилен физически труд, хроничен глад, дисциплинарни наказания и издевателства, психически тормоз и заплахи към близките, трябва по-успешно да постигнат пречупването на лагериста или затворника. През март 1953 г. началникът на Трето управление на ДС Богдан Думков отчита, че „над 85% от вербовките [в затворите и ТВО „Белене“] са на постепенно привличане и разложение на подбраните за вербовка кандидати, следствие режима и условията, при които са поставени“. (Доклад за състоянието на агентурно-оперативната работа по затворите и ТВО, 25 март 1953 г. АКРДОПБГДСРСБНА-М, ф. 1, оп. 2, а. е. 67.)

Още през 1946 г., в самото начало на режима, инспекторът от ДС Желязко Троев, отговарящ за концлагерите, докладва на началника на отдел ДС, че „условията и обстановката [в ТВО] са много благоприятни за такава работа [за вербовка]“. (Доклад от Инспектор Д.С. Ж. Троев относно работата в трудово-възпитателните общежития Д.С. през 1946 г. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 1, оп. 1, а.е. 225.)

В края на режима заместник-министърът на вътрешните работи Григор Шопов също вижда в концлагера „Белене“ възможността той да бъде „инкубатор за вербуване на агентурен апарат“. (Стенограма от оперативката, състояла се на 18.02.1985 г. от 17.00 ч. в заседателната зала на министерството. – В: Ангелов, Веселин. Провеждане на насилствената възродителна кампания срещу турското национално малцинство в България 23 декември 1984 – 31 март 1985 г. Документи. София, 2016.).

Проф. д.н. Мартин Иванов от СУ пише: „Сред тях най-масов е случаят на изтръгнатите с насилие или изнудване декларации за „доброволно“ сътрудничество. Не ми е известно досега някой да се е разравял в тази най-отвратително мръсна част от килера на комунистическия режим. А би трябвало, защото там се крият десетки, а може би стотици хиляди систематично смазвани души“. По-нататък Мартин Иванов цитира д-р Петър Дертлиев, осъден през 1948 г. в процеса срещу социалдемократическите лидери на 10 години затвор, които изтърпява в различни затвори и в ТВО „Белене“: „Мисля си, а ако моето следствие бе продължило две, три и повече години? Пречка за това нямаше. Кой ще гарантира, че превърнат в безмозъчно същество, механически нямаше да стана „ехо“ на мъчителите си? Ето защо за хората, които след страдания са капитулирали, аз и днес имам милост. Не и за инквизиторите.“ (Иванов, Мартин. „Бившите хора“ на концлагерна България. София. 2023.)

Проф. д-р Лилия Топузова от Университета на Торонто пише: „Днешният речник, който борави с понятия като „агенти“ и „сътрудници“, не успява да улови екзистенциалната безизходица, пред която са били изправени лагеристите — онова принудително „изборно“ съгласие, взето в граничното пространство между глада, страха и надеждата да опазят близките си.“ (Topouzova, L. Unsilencing. The History & Legacy of the Bulgarian Gulag. Cornell, 2025.).

Дори когато непоносимите условия са пречупили лагериста или затворника, немалко пъти той „не дава никаква работа“ (т.е. не предава донесения или дава безвредни сведения), „разшифрова се“ или „минава на предателство“ (саморазкрива се пред другарите си или дава неверни сведения). (Доклад за състоянието на агентурно-оперативната работа по затворите и ТВО, 25 март 1953 г. АКРДОПБГДСРСБНА-М, ф. 1, оп. 2, а. е. 67. Отчетен доклад за агентурно оперативната работа по линия на ДС при поделение 0789 – МВР с. Белене, Свищовско, за периода от 15.ХI.1956 г. до 1.IХ.1957 година. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 12, оп. 1, а.е. 1589.). ДС провежда вербуването в лагера „с перспектива“ и продължава натиска си върху вербувания човек и след освобождаването му. Това остава трайна травма у жертвите на това принудително сътрудничество.

Поради всичко това, отдавайки своята дълбока почит на устоялите на моралния и физически тормоз, ние не желаем да бъдем съдници на онези, които не са устояли и които са носили дълбоката душевна рана от пречупването до края на живота си. Техните свидетелства за задължителна част от пълноценното осмисляне на този исторически период. Още по-ценни са свидетелствата на малцината, които се съгласяват да говорят по този въпрос публично.