Лагерите представляват форма на административна репресия в комунистическата държава, при която хората са лишавани от свобода по решение на Министерството на вътрешните работи (МВР) - без съдебен процес, без право на защита, без конкретно обвинение и без определен срок! Лагеристът не знае в какво е обвинен и кога ще бъде освободен. МВР използва изпращането в концлагер при репресии на различни политически, обществени, социални или религиозни групи (при отсъствие на реално извършено престъпление, за което да бъдат наказани), но и при необходимост от спешна обща репресия.

Лагерът „Белене“ е един от десетките подобни лагери в комунистическа България. Защо той е от специално значение свидетелстват думите на Борислав Скочев, автор на най-голямото изследване на лагера – „Концлагерът „Белене“ 1949-1987“:

„Някога намирах за несправедливост на историческата памет, че концлагерът „Белене“ се е превърнал в символ на комунистическата репресия, а имената на десетките други концлагери, които също са „най-вярна витрина на социализма“, [...] са потънали повече или по-малко в мъглата на забравата. Още в началото на изследването си вече знаех, че в това има и логика, и справедливост. „Белене“ не е нито първият, нито последният комунистически концлагер, но той съществува много по-дълго от всички останали, от 1949 до 1987 година почти без прекъсване.

Географското разположение на този остров, откъснат от България от мощните води на Дунав, дава видимост на преживяното от няколко поколения лагеристи чувство, че си изтръгнат от родината, че си отписан от света на живите. Самата комунистическа власт до своя край целенасочено използва името „Белене“ като заплашителен символ.” — Концлагерът „Белене“ 1949–1987, Борислав Скочев (2017 г.)

Белене е едно истински красиво място. На беленските острови живеят стотици птици, а природният парк „Персина” на фона на залязващото сълнце и порозовелия Дунав спират дъха. Античната митница пък напомня за богатството и плодородието на земите ни.

Но тук са заровени и болката и травмата на цялото българско общество от годините на комунизма. Тук се е намирал най-големият и най-дълго просъществувал българкси комунистически лагер. Хиляди българи са подлагани на принудителен труд, насилие и унижение тук без да са извършили престъпление - без съд и без присъда. Една част от тях никога не си тръгват от тук.

За да гледаме напред, трябва да можем да гледаме назад, в миналото си. Когато то е близко до нас, е особено болезнено, защото родителите ни, бабите и дядовците ни са част от него. Някои от тях са били жертви, други са били пряко замесени в престъпленията на комунистическия режим. Но повечето не са били нито жертви, нито палачи. И не са се интересували нито тогава, нито сега. Знанието е свобода.

Комунистическият режим в България продължава 45 години (1944-1989 г.). Хиляди убийства, десетки хиляди въдворявания в лагери без съд и присъди, няколко държавни фалита - това са само част от "постиженията" на този тоталитарен режим.

И до ден днешен живеем с митове от пропагандата на този режим - за доброто старо време или ролята на Съветския съюз като големия, безкористен брат на България.

Затова правим оцелелите от насилието видими за обществото ни. Ние осъзнаваме, че именно в смелостта на опълчилите се на режима намира своето упование и оправдание днешната ни свобода.