Никола Даскалов е роден на 08.09.1934 г. Баща му, Димитър Даскалов, е областен директор на Пловдив. След идването на комунистите на власт бащата е арестуван, малтретиран и впоследствие осъден от комунистическия Народен съд на смърт. Разстрелян е на 10.02.1945 г.

През 1948 г. със съученици Никола решава да се присъедини към антикомунистическото съпротивително движение в Балкана (горяните). Майката на един от съучениците му ги издава на властта, след като прочита оставеното от сина ѝ прощално писмо. При задържането им властите изземат от Никола дневника му, където намират негови писания срещу режима и Георги Димитров. Никола все пак е освободен, но малко след това е изселен от София заедно с майка му (1949 г.). Двамата се установяват в родното село на баща му - Брестница, Тетевенско. Никола учи в Ябланската гимназия. В гимназията комунистическата власт продължава да следи Никола. Изпращат му пращат провокатори, които се опитват да го подмамят да участва в конспирация за взривяване на мост, както и в такава за бягане в чужбина. По това време е изключен от Съюза на народната младеж (младежка комунистическа организация) като е враг и защото се държи непристойно (надсмива се) по време четения на реферати.

През 1952 г., докато чака автобуса за Брестница в Тетевен, е арестуван, заради същите конспирации, за които по-рано провокатори се опитват да го вербуват. Изпратен е в комунистическия лагер за принудителен труд в Белене.

Прекарва в лагера около 9 месеца.

След като го пускат работи като изкопчия, тухладжия, тенекеджия, зидаро-мазач, каучуков пресьор, професионален шофьор, след това фотограф. Започва да се занимава с фотографията покрай бъдещата си жена, която учи журналистика.

За период след престоя в лагера и живота в тоталитарния комунистически режим казва:

„Когато се роди дъщеря ми и стана някъде към четири-петгодишна в мене започна да назрява една много голяма дилема – да си мълча ли на тема общество и да оставя да му промият главата и да го направя полуидиотче – в пионерски организации, в Комсомол и т. н. Или да започна да му отварям очите, обаче при това положение ще го изложа на риск. То е дете, ще почне да разправя това, което е научило от мене, и ще си провали живота. И както се чудех-чудех-чудех, тя беше осемгодишна, задава ми един въпрос: „Вярно ли е, че това метро не ни трябва, а руснаците ни принуждават да го строиме?“ – Питам: „Откъде ги знаеш тези неща?“ – „Ами, вика, децата говорят на двора.“ – Казвам: „Славено, аз ще ти кажа сега какво е положението, обаче това не трябва много-много да се говори, защото ще имаш неприятности.“ – „Абе, татко, аз знам бе! Аз знам какво трябва да се говори в училище и какво трябва да се говори пред непознати!“ – В петдесет процента бях безкрайно доволен. И едновременно с това бях ужасѐн. Едно осемгодишно дете вече този режим го е превърнало в един перфектен лицемер. В един двуличник.“

Повече за Никола и неговите спомени за комунистическия режим и лагера в Белене можете да научите като отидете по-горе на тази страница и му зададете въпрос.

Източници: Никола Даскалов, „Няма оазиси в червената пустиня”, Сиела, 2014 г.; интернет сайтът: https://comdos.bg; интервю от „Устния архив“ на Института за история на близкото минало, инв. No. 02-01-36; фотостатия „Истории от Белене“, достъпна на адрес:

https://www.dnevnik.bg/bigpicture/2015/05/30/2542627_istorii_ot_belene/