Никола Даскалов е роден на 08.09.1934 г в София. Баща му, Димитър Даскалов, е областен управител на Пловдив и на гр. Ксанти в Царство България. След идването на комунистите на власт бащата е арестуван, малтретиран и впоследствие осъден от Народния съд на смърт. Разстрелян е на 10.02.1945 г., а Никола и майка му са изселени от София за близо 10 години.

Заедно с майка си и баба си, Никола се установява в родното село на баща си – Голяма Брестница, Тетевенско. Никола учи в местната гимназия, но е вписан във „вражески списък“ и изключен преди завършването.

Набелязан от комунистическата власт, на Никола са изпратени провокатори и това става повод за арест през 1952 г. Отвеждат го уж за кратка справка от спирка в Тетевен, а следват почти 4 месеца арест и следствие, в резултат на които е изпратен е в лагера за принудителен труд в Белене.

Комисия му определя срок от 3 години „превъзпитание“ в лагер, но прекарва на остров Персин 5 месеца и 10 дни. Излиза предсрочно при масовите освобождавания по повод смъртта на Сталин. След излизането от лагера работи всякакъв неквалифициран труд, който намери – изкопни дейности, бетонджия, шофьор. След близо 10-годишно изселничество, семейството на Никола успява да се завърне в София, където той си намира по-добри работни позиции като фотограф и в различни държавни институти.

След края на режима участва активно в обществения и политически живот и заема длъжности като заместник-министър, общински съветник и секретар на Столична община. Публикува спомените си в книгите “Няма оазиси в червената пустиня” и “Славното време”.

Никола Даскалов почина на 15.01.2025 г. на 90 годишна възраст.

„Когато се роди дъщеря ми и стана някъде към четири-петгодишна в мене започна да назрява една много голяма дилема – да си мълча ли на тема общество и да оставя да му промият главата и да го направя полуидиотче – в пионерски организации, в Комсомол и т. н. Или да започна да му отварям очите, обаче при това положение ще го изложа на риск. То е дете, ще почне да разправя това, което е научило от мене, и ще си провали живота. И както се чудех-чудех-чудех, тя беше осемгодишна, задава ми един въпрос: „Вярно ли е, че това метро не ни трябва, а руснаците ни принуждават да го строиме?“ – Питам: „Откъде ги знаеш тези неща?“ – „Ами, вика, децата говорят на двора.“ – Казвам: „Славено, аз ще ти кажа сега какво е положението, обаче това не трябва много-много да се говори, защото ще имаш неприятности.“ – „Абе, татко, аз знам бе! Аз знам какво трябва да се говори в училище и какво трябва да се говори пред непознати!“ – В петдесет процента бях безкрайно доволен. И едновременно с това бях ужасѐн. Едно осемгодишно дете вече този режим го е превърнало в един перфектен лицемер. В един двуличник.“

Повече за Никола и неговите спомени за комунистическия режим и лагера в Белене можете да научите като отидете по-горе на тази страница и му зададете въпрос.

Източници: Никола Даскалов, „Няма оазиси в червената пустиня”, Сиела, 2014 г.; интернет сайтът: https://comdos.bg; интервю от „Устния архив“ на Института за история на близкото минало, инв. No. 02-01-36; фотостатия „Истории от Белене“, достъпна на адрес:

https://www.dnevnik.bg/bigpicture/2015/05/30/2542627_istorii_ot_belene/