„Това е жесток роман, който описва ежедневието на остров „Персин“– трагедията, която и до днес остава като нещо скрито, което не желаем да си припомняме. В него има и публицистичен патос, но и особена сила. Този роман трябва да прочетем. Длъжни сме да го прочетем.“ – Михаил Неделчев

Петър Пайков е роден през 1938 г. в гр. Бургас. Работил е като прокурор в родния си град, а след това – в Главна прокуратура (по-късно Върховна касационна прокуратура). От 1985 г. до 1988 г. е бил Главен секретар на Съюза на юристите в България, а от 1988 г. до пенсионирането си – прокурор във ВКП. Пише поезия, белетристика и публицистика. Негови стихотворения и документални разкази са печатани в пресата и в литературни алманаси. Публикувал е множество статии в различни вестници и списания на криминални, правни и социално-етични теми. В настоящата книга темата е насилието с неговите многообразни прояви.

Познаваме я като поет, преводач и учен. Вече е автор и на проза. Първият ѝ роман се нарича „Роман за името“. В него се засягат болезнени за обществото ни теми от българската история като възродителния процес, спасяването на българските евреи, концлагерите по времето на комунизма. Книгата проследява съдбите на турци и евреи, като разкрива без евфемизъм истинските исторически факти. Има и една трета линия, която условно може да бъде наречена автобиографична, в която обаче се оглежда не една житейска история на наш съвременник. Романът умело преплита в разказа и есеистични, а дори и публицистични фрагменти, като така разширява и усилва въздействието на творбата.

Незабравим разказ за превратностите на историята в зловещите им, пародийно-гротескни форми, за вината и невъзможната любов, за разнопосочните пътища към спасението. Началните страници ни пренасят в дома за сираци в имението на красивата госпожица Моника по време на Втората световна война. Под нежните ѝ грижи, съпроводени от жертвени жестове за оцеляването им, нейните възпитаници, сред които е любимецът ѝ Вит, изживяват съзряването си. После историята ни понася към 50-те години и един женски трудововъзпитателен лагер – място на неистови физически и психически извращения, където като „фашистки развратници“ са въдворени Моника и любимото момиче на Вит. Лекар в лагера, Вит прилага изумителни методи, за да лекува травмите и душите им.

През зимата на 1946 г. Димо Костурков, доктор по право от Сорбоната, пътува към опустошената от войната България. Изпълнен е с надежди и идеали, а във влака среща и красивата Ана, която се прибира да погребе баща си. Още на перона у дома ги чака сблъсък с жестоката реалност – комунистите са заграбили властта и няма да я пуснат. На двамата млади им предстои да опознаят истинското лице на строя – насилието, издевателствата, лагерите, изселванията… „Когато капят кестените” е предопределена модерна класика, която без съмнение ще остане като един от най-големите романи в българската литература.