Дечко Драгиев не е само старателен регистратор на характери и събития. Получил великолепна езикова подготовка и богати литературни познания, той умее да задържи вниманието на читателя и да го поведе по сложните и стръмни пътеки на битието си. Сентенциите, които щедро споделя с нас, неизбежно ни настройват към този начин на мислене и търсене на аналогии. Още от първите страници личи, че е горял с огъня на високата нравственост, на пречистата любов към отечеството, на възвишените християнски добродетели.

Антологията представя за пръв път пред българския читател една напълно непозната у нас, неиздавана и неизследвана трансгранична, транснационална антитоталитарна литература на травматичния опит. Малка част от избраните стихове, разкази, документални свидетелства и фолклорни текстове е публикувана на български език. Образци от старателно скриваните, премълчавани десетилетия наред памет и съзнание, опазени в художествената и документалната литература на мюсюлманските общности за срамния „възродителен процес“, най-после излизат на бял свят, за да разкажат високо и ясно своята истина за престъпленията на комунистическия режим в Народна република България. Насилствената асимилация през 70-те – 80-те години на ХХ в. спрямо помаците, ромите и турците в НРБ е престъпление срещу духовната същност на човека, срещу устоите на човешкото.Какво е човекът без най-своето – името?

"Спомените на Денчо Знеполски не са написани от неговата ръка, но те са изречени от него, разказани са спонтанно по различни поводи. Магнетофонната лента в продължение на повече от 20 години е запечатала негови доклади на официални места, приветствени и съболезнователни слова, спомени пред студенти и трудови колективи, обикновени, но съдържателни разговори на трапеза или в градината, на което се дължи и известното разностилие в предлагания текст. Словото му най-често е непретенциозно, но пределно искрено - слово на честен и безхитростен човек. Споменатите имена са малко, а той държеше извънредно много на хората - явно, че е рисувал събитието със замах, с едри щрихи или пък е бързал, остава само да гадаем... Денчо беше истински трънчанин, с което твърде се гордееше." Мария Знеполска